Обикновените хора си имат своите малки лични събития, които - макар и без общонационално значение, също имат голямо значение в живота на основната клетка на обществото - демек - семейството. В семейството на дърводелеца Радой Банчев, дърводелец от Долно Езерово, също наближавал един такъв празник. Самият Радой въобще бил забравил за това, но неговата жизнерадостна стокилограмова съпруга Павлинка помнела всички важни дати в техния съвместен живот и решила да припомни това и на мъжа си. Една сутрин тя весело и игриво нахлула в работилничката на Радой и, надвиквайки се с ревящия банциг, изчуруликала:
- Радойчо! Радойчо бее! Спри малко таз машина бе, спри да ти кажа нещо!
Радой Банчев спрял банцига, хванал в ръце цепницата, която тъкмо обработвал и мрачно се обърнал към жена си, като се стараел да не я гледа. Това, разбира се, било невъзможно, като се има предвид, че нейното туловище закривало целия останал пейзаж.
-Кво ма, Павлино - измърморил сърдито той - Сега пък кво?
Павлинка се ухилила толкова широко, че тройната й брадичка станала двойна, и все едно не забелязвала сърдитото отношение на мъжа си, продължила:
- Ма Радойчо бе! Ма я се сети какъв ден е утре бе, Радойчо!
- Е, къв, къв - замислил се за секунда Радой - вторник е утре, що?
- Ииих, начии - игриво възкликнала Павлинка - не вторник бее! То че е вторник, вторник е, ама още какво?
- Кво - сбръчил вежди Радой - да не трябва да се плаща нещо, а? Нямам пари сега, да знайш!
- Не бее - все тъй весело продължила да пищи жената - утре стават двайсе години откак с тебе се оженихме бе, Радойчо! Двайсе години правим утре бе!
Сякаш мълния пробляснала в мозъка на Радой Банчев. За един миг през съзнанието му минали последните двайсет години... Той стиснал зъби, изпсувал наум, стиснал още по-здраво цепеницата в ръцете си и - все тъй без да поглежда към жена си - казал:
- Е кво да направя аз, като стават двайсе години... хоро ли да играя, а?
Павлинка, без въобще да усеща мрачната ирония на мъжа си, се ухилила още веднъж и весело подскочила... Ама така подскочила, че трусът се усетил чак в съседното Горно Езерово:
- Ииих, къв си ми начии, Радойчоо! Чак хоро да играеш няма нужда... Ама може нещо празненство да си направим така... Може хора да поканим, може и само двамцата с тебе...
- Кво празненство ма - хванал се за главата Радой - кво празненство пък сега?!
- Ми тъй, едно малко празненство - заобяснявала енергично Павлинка. - Двайсет години сме женени все пак... Може начи например по тоз случай да заколим прасето? Да земем да го заколим бе, а?
Радой я погледнал още веднъж и само процедил:
- Хъ! Двайсе години да съм женен за тебе и да коля прасето?! Че то пък кво ми е виновно... Брат ти трябва да заколя аз, нали той ни запозна...